Не казах нищо. Просто се изправих, оправих блузата си и тръгнах към малката чанта, която бях оставил на пода. Извадих от нея малка, елегантна, кафява кутийка от тъмно дърво и я поставих внимателно върху масичката за кафе, точно пред изумените им погледи. Вътре имаше само един единствен лист хартия, но те още не знаеха колко голяма тежест носи той.
Мария ахна, когато видя кутийката. “Какво е това? Да не си донесъл някакви боклуци от мисията си? Прибери ги веднага!” Гласът ѝ беше остър, изпълнен с презрение. Стоян продължаваше да мълчи, но в погледа му се четеше несигурност.
“Това не са боклуци, мамо”, отговорих аз, гласът ми беше тих, но твърд. “Това е документ.” Отворих кутийката и бавно извадих единствения лист хартия – нотариална покана. “Това е покана за среща с нотариус утре сутрин.”
Лицата им се промениха. Мария се намръщи още повече, а Стоян пребледня. “За каква среща? Какви глупости са това? Ние нямаме нужда от нотариус!” изсъска Мария. “Тази къща е наша! Вие с тази твоя… съпруга, нямате никакво право тук!”
Погледнах Яна, която все още трепереше под одеялото, притискайки Борис до себе си. “Казахте ѝ да подпише някакви документи, нали? Документи, които уж отнемат правата ѝ върху тази къща и ви правят единствени собственици?” В гласа ми нямаше въпрос, а твърдение.
“Тя е чужденка, Димитър! Няма какво да притежава тук! Ние се грижим за твоите интереси!” изкрещя Мария, а Стоян кимна несигурно. “Така е. Тя те е омагьосала, Димитър. Иска да вземе всичко, което имаме!”
“Не, мамо”, казах аз, като се приближих и ѝ подадох нотариалната покана. “Вие сте тези, които искате да вземете всичко. Но забравихте едно нещо: аз не съм глупак. Преди да замина на мисия, знаех, че може да се случи всичко. И затова, аз прехвърлих 50% от къщата на Яна.”
Мария изпусна поканата, хартията зашумоля, докато падаше на пода. Лицето ѝ стана бяло като платно, а Стоян се строполи на дивана, покривайки лицето си с ръце. “Лъжеш! Това не е вярно! Ти не би посмял!” извика Мария, но гласът ѝ беше пропит с паника.
“Посмях”, отвърнах аз. “И не само това. Документите, които сте накарали Яна да подпише, са невалидни без моето съгласие, защото тя е съсобственик. И сега, нотариусът ще ни помогне да уредим нещата по правилния начин. А именно – вие да напуснете тази къща. Защото вие изгонихте моето семейство.”
Яна ме погледна с насълзени очи, в които се четеше смесица от изненада и облекчение. “Димитър…” прошепна тя.
Мария започна да плаче, сълзите ѝ не бяха от съжаление, а от гняв и осъзната загуба. “Ти си неблагодарник! Ние сме твои родители!” Стоян не каза нищо, само седеше пречупен.
“Родители не изхвърлят детето си и неговото семейство на улицата в снега”, казах аз, гласът ми вече не беше спокоен, а наситен с разочарование. “Тази къща е дом за Яна и Борис. А вие доказахте, че не сте част от това семейство. Имате 24 часа да си съберете багажа. Ако не го направите, нотариусът ще се погрижи. И адвокатите ми също.”
В този момент, студът отвън вече не беше толкова страшен, колкото студенината в очите на родителите ми. Но аз бях готов да се боря за Яна и Борис. Защото те бяха моето истинско семейство, а аз щях да си върна всичко, което беше наше.
Watch movie:
*Content is hosted on a partner site.
