Пликът с логото на “Първа инвестиционна банка” и дебелия червен восъчен печат с надпис “Завещание на Диана Петрова” тупна тежко върху масата, заглушавайки за миг бърборенето на роднините. Настъпи пълна тишина.
Всички погледи се насочиха към мен, после към плика. Леля Ваня първа се окопити. По лицето ѝ се изписа смесица от досада и леко пренебрежение. „Какво е това, Елица? Защо правиш тези глупости сега? Не е моментът за театър.“
Аз я погледнах право в очите. „Това не са глупости, Ваня. Това е завещанието на баба Диана. Заверено и депозирано в банката, точно както тя ми каза, че е направила.“
В стаята настъпи хаос от шепоти. Мартин, моят съпруг, ме погледна изненадано, после обърна поглед към леля Ваня, която вече ставаше пурпурна. „Лъжа! Баба никога не е споменавала такова нещо!“ избухна тя, но гласът ѝ трепереше. „Това е някаква измама!“
Извадих телефона си и набрах номер. „Добър ден, Господин Георгиев? Елица Петрова съм. Бих искала да потвърдя часа за четене на завещанието на Диана Петрова. Да, вече съм тук… Очаквам ви.“
Вратата се отвори двадесет минути по-късно и на прага застана мъж в строг костюм, носещ кожено куфарче – Господин Георгиев, директор на клона на банката. Присъствието му веднага смрази въздуха и придаде тежест на моите думи. Никой не смееше да го погледне в очите, освен аз.
След като се настани и разпечата плика, започна да чете официалния документ. „Съгласно волята на госпожа Диана Петрова, изразена в настоящото завещание, целият ѝ недвижим имот – апартаментът на улица „Шипка“ номер 12 – както и цялата ѝ парична наличност в размер на 150 000 лева, се завещават на внучката ѝ Елица Мартинова Петрова.“
В стаята се чу ахване. Ваня изглеждаше така, сякаш току-що бе ударена от гръм. Тя се свлече обратно на стола си. Господин Георгиев продължи, описвайки и мотивите на баба Диана. Завещанието съдържаше и бележка, в която баба изразяваше разочарованието си от неспособността на Ваня да управлява финансовите си дела и предишни опити за присвояване на нейни средства, затова е решила да осигури бъдещето на Елица, която “има сърце за другите”. За Ваня и децата ѝ бяха оставени само няколко сантиментални вещи с ниска парична стойност.
Ваня скочи. „Това е фалшификат! Елица, ти си подправила това! Как смееш?!“ Гласът ѝ беше писклив, изпълнен с чиста ярост и отчаяние.
Мартин, който до този момент седеше като вцепенен, най-накрая се намеси. Той се изправи и постави ръка на рамото ми. „Стига, Ваня. Документът е заверен. Всички го чухме.“ В погледа му имаше смесица от изненада, възхищение и може би малко срам.
Аз погледнах Ваня, която се тресеше от гняв, после към останалите роднини, чиито лица бяха изписани с различни нюанси на шок и неудобство. “Това е волята на баба,” казах тихо, но твърдо. “И аз ще я изпълня точно така, както тя би искала.”
Watch movie:
*Content is hosted on a partner site.
